Never Looking Away
май 16, 2009 placlifelover
…but also never shreding even a single sound.
Не затваряй очи.Не премигвай дори.Добре,може,но само този път…
Набюдаваш как живота безмилостно се приплъзва по клетките ти,търсейки път навън, напоняйки ти,че колкото и да не ти се иска,нямаш друг избор освен да му се подчинняваш. Вярно е,можеш съвсем самичък да го спреш с няколко прости движения,но тъй като цял живот си си бил страхливец не виждаш смисъл тепърва да си изграждаш смешна фасада на смелчага,на герой,макар и такъв,който никой никога не би и няма да уважава.
Колко хубаво би било ако можеше светът да си съществува без да те забелязва,мислиш си. Но той и сега не е толкова заинтригуван точно от твоите глуповати изрази на безгрижност. Ти обичаш да си навсякъде,да виждаш всичко,да го усещаш и все пак да оставаш безкрайно дистанциран от реалността и времето. Нека си тече – все така плавно секунда след секунда,после минута,час,ден…два. Сенките отдавна са те приели в обятията си и няма да те пуснат никога вече,дори и един ден сам да пожелаеш да се отделиш от тяхната сигурност,придружена за жалост от крайно абсурдна самота. Сега не се дърпай,не упорствай повече – на никого не представляват интерес твоите грижи и неволли,още по-малко ще ти бъде зададен някога вече въпроса,кънтящ вечно в главата ти, а именно проклетото “защо?” . Кртко и ясно,нали така беше? Е,отговоръ също ще позакъснее с нпколко поколения.
Сега очитети вече не трепват,клепачите са забравили да изпънляват друга функция,различна от неволевото мигане и то само,защото е неумишлено.
Виждаш как нещата се случват. Предвиждаш последиците,не не ти е работа да се месиш,нали? Не очакваш и ти да бъдеш предупреждаван,нито предпазван. Все пак възмовността да присъстваш без всъщност да оказваш каквото и да било влияние върху събитията те прави нещо като…може би е твърде рано да се стига чак до такива надменни и дори пресилени,ексценрични и безсмислено егоцентрични заключения,но все пак думата,която мислено вмъкваш след многоточието е именно “Бог”.
Да усещаш,че имаш способността,влиянието и нужните знания да промениш нещо,но да не го правиш. Да си наясно със себе си,с това колко си слаб и незначителен,но все пак недостатъчно безличен,че да бъдеш изтрит с лекота. Това е усещането да си човекът на пейката в парка,този в метрото,на улицата,който винаги е там съвсем сам,вперил поглед безизразно сякаш прево в теб и същевременно без да те забелязва проследява всяко движение на есенниете листа. Ти не винаги ще го намериш,нито ще го усетиш,но ако все пак някакво си 56 чувство ти поскаже накъде да насочия погледа си в точния момен,за да го видиш,то тогава остатъка от живота ти ще бъде пропилян в размизли – “Защо не можех да съм като него…?”
Entry Filed under: Uncategorized
